Търси
български
  • English
  • 正體中文
  • 简体中文
  • Deutsch
  • Español
  • Français
  • Magyar
  • 日本語
  • 한국어
  • Монгол хэл
  • Âu Lạc
  • български
  • Bahasa Melayu
  • فارسی
  • Português
  • Română
  • Bahasa Indonesia
  • ไทย
  • العربية
  • Čeština
  • ਪੰਜਾਬੀ
  • Русский
  • తెలుగు లిపి
  • हिन्दी
  • Polski
  • Italiano
  • Wikang Tagalog
  • Українська Мова
  • Други
  • English
  • 正體中文
  • 简体中文
  • Deutsch
  • Español
  • Français
  • Magyar
  • 日本語
  • 한국어
  • Монгол хэл
  • Âu Lạc
  • български
  • Bahasa Melayu
  • فارسی
  • Português
  • Română
  • Bahasa Indonesia
  • ไทย
  • العربية
  • Čeština
  • ਪੰਜਾਬੀ
  • Русский
  • తెలుగు లిపి
  • हिन्दी
  • Polski
  • Italiano
  • Wikang Tagalog
  • Українська Мова
  • Други
Заглавие
Запис
Следва
 

A Seat in the higher Realm is secured by honest-diligence, Master’s Grace and God’s Mercy, Part 16 of 19, Aug. 17, 2024

Подробности
Свали Docx
Прочетете още
Дори казват, че Буда е ял крачета от свине-хора. Той никога не го е правил. Не. Дори е казвал, че който яде месо от животни-хора, не е Негов ученик. Всички знаете това. Но в днешно време хората просто не ги е грижа за това. В началото Буда го е позволил, защото някои хора просто идвали и не знаели нищо. Затова Буда казал: „Ако трябва да ядете месо от животни-хора, тогава яжте месо с по-малко карма, месо без карма, като от вече умряло на улицата или умряло от естествена смърт (животно). Или някой ги е убил, но не за вас лично и вие не чувате вика на животните-хора, когато са ги убивали.” Но това е било само в началото. […]

Защото по това време Буда просто живеел под дървото, вътре в дървото – някои дървета имат хралупа. Голямо дърво като дърво бодхи, дънерът на това дърво може да бъде като къща или дори по-голямо и в това дърво имало кухина близо до корена. Когато по време на процеса на растежа хралупите се разделят, Буда сяда в една от тях, както са правели много монаси преди Него. И сега някои все още правят това или седят в пещери и прочее. И така, хората отивали да видят Буда. Те не знаели, че трябва да бъдат вегани или нещо такова, затова трябвало да ходят до пазара, за да си купят храна, да ядат и да се върнат отново, за да видят Буда след това. Буда не е имал къща, не е имал кухня, нищо. Той излизал да проси. Така че тези новодошли, дори новодошлите монаси, идвали и си отивали, идвали и си отивали и ядели.

Ако Буда е знаел, че ядат месо от животни-хора – трябвало е, защото не знаели какво е вегетарианство, не знаели какво е веганство, не знаели откъде да купят; трябвало да ядат месо от животни-хора - тогава Буда трябвало да бъде снизходителен към тях и да ги съветва: „Ако се налага, тогава яжте този вид, онзи вид месо. Иначе кармата е твърде тежка за вас.“ И така правели. Но по-късно Буда им казвал: „Вече сте пораснали. Вече знаете Истината, Дхармата. Така че не яжте повече месо. Който яде месо, не е мой ученик; това е ученик, Така че сега знаете.

A по-късно Буда имал ашрам, стая за Него. Наричали я „ароматната стая“. Тя била за Буда, имало и много други стаи за монасите. Но понякога не стигали, защото някои други монаси се идвали, възрастни монаси или гостуващи монаси от други школи и нямало достатъчно място. Тогава дори Рахула, синът на Буда, трябвало да ходи да спи в тоалетната. По този начин Буда Го обучавал да бъде смирен, да приема всяка ситуация. Дори синът на Буда. Също и принц – Той бил принц, разбира се… и трябвало да спи в тоалетната.

Има една сутра, в която всичко това е записано от Преподобния Велик Ананда. Трябва да Му благодарим, разбира се, за многото сутри. Трябва да благодарим и на много други духовни лица под закрилата на Буда, които са записали всички тези истински истории и истински учения на Дхарма от Буда за нас. Много сутри липсват или са унищожени. Разбира се, след Нирваната на Буда, много от преподобните монаси се събрали и обединили всички истории и всички учения на Буда и ги поставили в съответни категории. Много хора искали да ги учат, затова отишли и направили копия. Но когато отиват мюсюлманите и другите нашественици, разбира се, те убиват монасите, разрушават храмовете и изгарят много, много от сутрите.

Но някои все пак са запазени, защото част от тях били отнесени в други страни или други области, които не били нападнати. Затова в наши дни имаме все още много сутри за изучаване и за да знаем какво е било учението на Буда, което да следваме и да се стараем да бъдем добри, благородни ученици на Буда. По онова време не целият пакет, не цялото учение на Буда е отишло в една страна, защото на някои монаси им се налагало да бягат и те вземали със себе си каквото могат, за да се скрият заради собствения си живот и за да запазят сутрите.

Затова някои страни имат много повече сутри от други, а в някои страни сутрите са различни от тези в други страни. Затова някои практикуващи ги наричат ​​Махаяна. Те следват ученията на основните сутри, които са оставени, например от Индия, после Сюен Дзан – велик Учител, Който отива в Индия и носи някои у дома си или ги превежда там и ги носи у дома си в Китай. И след това оттам се разпространили в много други страни.

Но има някои, които отиват в други, различни страни, защото монасите отиват където могат, или в страната, от която са дошли, преди да дойдат да вземат сутрите от други монаси в Индия, например. Така че каквото са получили, получили, и го практикували съответно. Така някои от монашеските школи следват първите учения на Буда. Ето защо го наричат ​​ „първоначалното“ будистко учение, в което Буда все пак позволява на някои от тях да ядат месо от животни-хора, три вида... наричат ​​го „пречистено месо“. Както ви казах преди – животните-хора, умрели естествено, никой не ги е убил. Или ако трябва да ядете месо от животни-хора – ако тези животни-хора не са убити за вас, особено лично, тогава можете да ги ядете. Но разбира се, те повтаряли много мантри, много пречиствания, на които ги учел Буда и вече знаели в сърцата си, че това не трябва да бъде така, но го правели временно, докато все още се учели.

В древните времена не е било лесно може би да отидат да купят веганска храна за тези, които идвали от други страни, от други провинции или други окръзи, които не познавали добре живота и пътя около градовете, където бил Буда. Така че просто ядели каквото можели, каквото хората временно им дадат, докато се установят и учат с Буда, или останат там, и тогава вече ще знаят всичко. Така че това било първоначалното първо позволение на Буда. И хората, например, от друга близо до Индия страна по онова време, като Бирма, Камбоджа, Тайланд, може би са получили тези първи писания и сутри от по-възрастни монаси от Индия. Те ги отнесли у дома и нямали време да вземат други сутри или не е имало такива там, където са били. Затова взели каквото могат. В древните времена не сме имали самолети, не сме имали големи яхти, не сме имали коли или камиони, с които да превозваме много неща. Така че само някои монаси… може би са можели да наемат каруца или нещо подобно. Но не навсякъде е имало. Затова трябвало да имат предвид, че сами трябва да носят сутрите по пътищата, по места, където няма коли, автобуси, нищо.

Например в Хималаите, където аз се изкачвах, в много райони просто ходех през цялото време. Само веднъж се качих на автобус, защото вече бяхме близо до някакъв град и автобусът беше там. Някой беше наел автобуса и мен ме пуснаха да отида с тях. Това е всичко; това беше един-единствен път в Хималаите. Разбира се, по-късно, когато слязох в един град на път за дома, имаше конски каруци и всичко.

Но в Хималаите, където ходех пеш – нищо. Просто ходиш всеки ден. И обувките ми бяха мокри, краката ми бяха подути. Имах само два чифта пенджабски дрехи – панталони, разбира се, и дълга туника, която покрива тялото ти до коленете или под коленете, за да се чувстват по-достойно хората да я носят. Мъжете и жените са носили това в старите времена. Но няма кола. И винаги бях с мокри дрехи, мокри обувки и имах подути крака, но бях влюбена в Бог. Не се страхувах от нищо. Не ме беше грижа за нищо. Не мислех много за каквото и да било. Никога не съм мислила, сравнявала или искала по-добро - нищо.

И също така нямах много пари. Трябваше да продължавам, така че не можех да си позволя някой да ми носи багажа. И просто си носех дрехите. Един пуловер – мислех, че може би имам нужда, защото това е всичко, което имах – и още един чифт пенджабски дрехи, подобни на пижама, вътре в спалния чувал, за да ги пази от дъжда. И едни, с които бях облечена, това е. Не можех да си позволя нищо повече. И чиния за готвене на чапати и чай едновременно. И една малка алуминиева чаша и лъжица, които трябваше да продам по-късно. Всичко е прекалено тежко, когато се изкачвате в по-високата част на Хималаите. И никога не ми се налагаше да нося пуловера, защото постоянно ходех и винаги ми беше топло, дори когато бях мокра. Някак Господ ме пазеше – където трябваше да е сухо, беше сухо. Само краката ми бяха мокри, защото винаги ходеха по мокри места. Когато снегът се топи, той е мръсен и кален, и винаги мокър. Но за това не можех да направя нищо. Имах само един чифт от тези спортни обувки. И нямах чорапи за след това.

Нямах дори два чифта чорапи. Трябваше да ги пера и обувам, но те никога не изсъхваха, защото никога нямах достатъчно пари, за да наема място до огъня, който хората осигуряваха там, където има поклонници. Трябва да отидеш бързо до такава къща за убежище, защото иначе ще останеш в тъмното, на улицата, в джунглата или в планината. В Хималаите няма кого да попиташ, няма съседи, нищо, само няколко обикновени кирпичени къщи, построени тук и там, далеч една от друга, за поклонниците, в случай че имат нужда от тях. И всички поклонници някак си имаха пари. Те плащаха, а аз просто заставах зад тях и вдигах чорапите си във въздуха – зад групата хора, които стояха – не точно пред огъня.

Но никога не съм се чувствала зле или да ми е студено и прочее. И ако бяха сухи, щях да ги нося; ако бяха мокри, щях да ги нося, защото на следващата сутрин при всички случаи трябва да тръгнеш. Не можеш да останеш сам в тази къща. Не ти е позволено. Тръгвате си и друга група идва. Не знаех нищо за много неща. Ако хората тръгваха, и аз тръгвах. Понякога трябваше да вървя сама, защото те вървяха по друг път и вървяха много бързо. А аз съм сама само с една тояга, и спалният чувал ставаше все по-тежък и по-тежък, защото подгизваше от дъжда. Освен това пътят беше труден и вървях нагоре. Но бях щастлива. Не съм мислила много за нищо.

Photo Caption: Танцуваме за Слънцето с благодарност

Изтегляне на снимка   

Гледайте още
Всички части  (16/19)
Гледайте още
Последни предавания
38:04
2024-12-20
40 Преглед
2024-12-20
50 Преглед
Сподели
Сподели с
Запази
Начално време
Свали
Мобилно
Мобилно
iPhone
Android
Гледай на мобилен браузър
GO
GO
Prompt
OK
Приложение
Сканирайте QR кода или изберете подходящата система за вашия телефон
iPhone
Android